|
Известни са над 50 преписа и преправки на Паисиевата история. Повечето от тях са правени късно след смъртта на автора й (отец Паисий е починал през 1798г. в Самоков и е погребан в гроба на поп Никола).
В списъка на преписалите „История славянобългарская“ е и името на поп Пунчо Куздин от с. Мокреш. Преписът и преправката са направени през 1796 г. и са включени в Поп-Пунчовия сборник от 1796 г., който се намира в Народната библиотека в София.
Известно е, че Софроний Врачански е преписал Паисиевата история през 1765г. Допуска се, че при пътуване на Софроний Врачански до Румъния той е минал през с. Мокреш и поп Пунчо е получил възможност да се запознае с тази безценна книга и да направи своя препис.
Трябва, обаче, със съжаление да признаем, че малцина наши сънародници са чели и познават творческото дело на поп Пунчо Куздин. Ще се опитам да посоча основните моменти от неговия жизнен път, така, както той сам го рисува. Ето какво пише за себе си той: „Аз, поп Пунчо, от с. Мокреш, което стои не повече от 15 км от Лом, написах тази история славянобългарска най-вече за кралете и царете... написах тази история и много други сказания преведох. Преведох и пролога царски, заради простите хора. Написах тези слова в село Мокреш, което е във Видинска епархия, понеже бях в Мокреш и моето произхождение е от там... Тогава бях 51-годишен и бях в свещеничеството до тази година.“ Този дамаскин1 е писан в 1796 г. Оттук се прави изводът, че поп Пунчо е роден през 1745 г.
Поп Пунчо, както се вижда от цялостната му дейност и творчество, е имал солидни за онова време познания, по всяка вероятност придобити в Зографския манастир. Възрожденският дух на епохата се чувства във всеки ред, във всяка винетка и заставка, изписани и рисувани свежо, категорично, модерно.
Извън богослужебната работа, която е изпълнявал в параклис, построен от него в с. Мокреш, той е учил децата на четмо и писмо в Мокрешкото килийно училище, което е основано през 1776 г. Поп Пунчо изпълнява достойно и предано задълженията си като свещеник и учител. Той се стреми да разшири просветното дело и скоро основава и в с. Вълчедръм килийно училище. Годината е 1780. Ученолюбив и безкрайно трудолюбив, той през деня обучава селските деца, а през нощта, край мъждукащото кандилце, ниже с перо буквите и твори своите неповторими дамаскини. Именно от тях ние черпим сведения за личността му на духовник и педагог.
Писан на прост и разбираем език за простия народ, сборникът съдържа образи на свети люде. В този дамаскин авторът за първи път излиза от обичайната за дамаскинарите анонимност и рисува свой автопортрет. С този акт той нагледно демонстрира пораснало самочувствие, плод на солидните му познания за онова време, вероятно придобити, както казахме по-горе, в Зографския манастир. Това е време, когато българският народ насочва своя поглед към практическите въпроси на живота и към изкуство с реалистични черти. Сред писателите от тази епоха поп Пунчо Куздин е със значителен принос именно като автор на този сборник. Сборникът съдържа любопитната „Повесть ради Московского цара Петра, що го нарицают москале Буро“. Тази повест има образ на дамаскин и е изградена с простонароден език и емоционална топлота. Авторското присъствие е много по-подчертано. Често писателят говори за себе си. Повестта е едно оригинално произведение не само поради автопортрета на автора, но и поради възторжената прослава на Русия от самия автор. Изглежда, че прозвището на цар Петър („Буро“) е творение на самия поп Пунчо.
Като съдържание и композиция „Повесть ради московского цара Петра, що го нарицают москале Буро“ е изградена върху древноруския летописен разказ за изпитването на верите от киевския княз Владимир Светославович.
Смесицата на исторически факти и авторските съждения е преднамерена, за да се прояви по-ярко обществената и политическата насоченост на разказа: русите са тези, които като единородни и дори тъждествени на българите, са онзи велик народ, който ще ги освободи от проклетите агаряни“.
Поп Пунчо е придавал практическо значение на сборника си. На заглавния лист той казва: „Кой прочете това свещенное писание предь саборь и добре имь да известить да разумеють и они да прословуть име божие - защо са глупави люде като овци, кога не имать пастире... А ти, читателю, прочитай и накажи (напъти) - христиани и ти да получиш прощение греховь от милостивого бога.“
Сборникът съдържа 69 заглавия (глави). В обем от 400 страници е съхранил за историята златни страници от „История славянобългарска“, сказание за св. Иван Рилски, Йоан Златоуст, притчи за Адам и Ева и Йоан Богослов, Слово за Рождество Христово, за св. Пантелеймон, за богатия Йов и за още много други. Допълнително в поп-Пунчовия препис са нарисувани 55-56 художествени творби: образът на божията майка, на някои светци, сцени от живота на апостолите, десетки началки, заставки, винетки, плетеници, миниатюри - всичко богато украсено с почти неповтарящи се багри, тонове и бои. Не може човек да не възкликне, че това, което вижда, е работата на един велик художник и естет.
Нарушавайки стереотипа на буквалния препис, поп Пунчо си е позволил да даде и някои съвети, като например, как да се оре и сее земята, как да се улови пчелен рояк, как да се отглежда лозе, как да се отнася мъжът към жена си и децата. Тук той се оправя и като оперативен журналист. На стр.380 от сборника се вижда, че той съобщава за важни събития, станали по онова време. Там четем: „1814 месец Декември 5 день биде освещение храма светаго великомученика Георгия у село Длагошевци (дн. Замфир). Тогда болгарски владика Паисия изпрати духовника протоигумена поп Доросия Зографца от Света гора и от Зографския манастир „Свети Георги“ (български манастири), та освети църквата Длагошевска“.
Изследователите на поп-Пунчовото творчество - Боян Цонев, Б. Ангелов, Д Петканова и др. са единодушни, че поп Пунчо е рядка за своето време личност - човек високообразован, който не е преписвал религиозните текстове механически, както са правели други автори. Той пише на народен език, като тук-таме се срещат сърбизми. Но трябва да се отчете, че финансовите възможности на селския свещеник са били твърде ограничени - не е могъл да пътува по отдалечени места, нито пък е могъл да отпечата своите произведения, за което е мечтал. Те са предавани от ръка на ръка, четени са, преписвани са и, въпреки всичко, са запазени за поколенията, макар и не напълно.
Сборникът на поп Пунчо Куздин се съхранява в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“2.
Нека накъсо разкажем съдържанието на „Повесть ради Московского цара Петра, що го нарицают москале Буро“. Тя представлява дамаскин и е изградена по правилата на руския фолклор. Разказва се за московския цар Петър, който решил да узнае коя вяра е най-чиста на света, тъй като самият той и народът му не били покръстени. Царят изпраща пратеници, нареждайки: „... да идете на сви градове, куде има царие и кралеве, да гледате коiа вера какво дръжи чистоту и да какво iадене iаде и коiа вера какво се моли богу. Това по свите вери да видите и да напишете на книгу и да ми донесете писмото и азь да видим коiа вера е най-честа и най-хубава и iа да будем на тая вера. Таком сака мое сердце.“
Все в този фолклорен стил разказът продължава. Осъвременявайки съзнателно миналото, поп Пунчо пише, че московските пратеници най-напред посетили Турция: „Отидоху в Турску землю през море в Анадоль.“ Турците „често се миют и често се кланiат и едут месо говеждо и овче“ и не пазят „нито сряда, нито петък“. За да поприкрие критичността и отрицателното си мнение за турците, поп Пунчо добавя: „И видеху и турску чистоту какво държуть турци. И това записаху на книгу.“
Московските пратеници са ходили навсякъде. Най-после пристигат в Цариград при цар Константин. Той не е наречен нито турски, нито гръцки цар.
Посланиците се срещат с Цар Константин, който ги дарява и гощава. На другия ден те участват в богослужение и са затрогнати от молитвата и смирението, показано от Константин: „Господи, спаси людие твое и благослови достояние свое“. Те докладват за впечатленията си в писмен вид. Цар Петър се убеждава, че на света няма по-чиста и по-хубава от християнската вяра. Той изпраща свои хора в Цариград да доведат цар Константин в Москва, за да го покръсти. Цар Константин отказва - той заявява, че цар Петър трябва да дойде в Цариград, ако иска да бъде покръстен. Това ядосва Петър, който събира огромна войска и я повежда срещу Константин, който в края на краищата изпраща пратеници да молят Петър да се върне у дома „... и я хощемь дати сестру мою нему за жену“. Цар Буро прощава на Константин двукратния отказ да дойде в Москва и взема за жена неговата „мила сестра“ (което е исторически достоверен факт).
Следва описание на посещението на цар Константин в Москва, в чест на което е построен и изографисан храм. Петър приема християнството, както и целият московски народ. Благодарение на това настъпва дълбок мир: „И тако погодише се царие, смиришие се. И тако себе поставише брату братство и цару царство. И таком бысть уверение и смирение, и договорь разумно царь царемь. И поради то зговориху се цари бльгарские да будут братии и све единь роль и една вера, и един пость, и единь господь Исусь Христось в славу божию.“
Счита се, че поп Пунчо се е опитал да намекне, че русите са получили кръщение от България, а не от Византия. Такава е и идейната насоченост и на финала: „И знайте и разумейте като не может ни единь царь или краль да победи и да надвие цару московскому. И свите вери боются от москале, защо московь имать сила сась честни крьсть господен. Того ради победва и надвива над свите вери, защо самь Господь тако рече: „Да имат москале сила от савише и да покарать свите вери езичници и подь своиа власть.“ Защо москале заградиху церкви и манастири и молать бога непрестанно, зато им богъ помага. Тако и за нас молать бога москале, тако говорат „Господи, услиши моление наше и избави родь нашь. Господи, избави из руки супротивникомь нашимь агарианiмь проклетим - заврьзани да будут до века.“ Тако Петру цару слава и похвала.“
Поп Пунчо добре е разбирал, че владетел като император Петър Велики, чиято мощ е наследена от неговите потомци, може да удари османската империя и да спаси българския народ. Поп Пунчо се оказва и далновиден. Той заема достойно място в историята на българската литература. Със своя разказ за цар Петър - Буро той се нарежда сред българските книжовници, с Паисий и Софроний, в редиците на българските народни будители, става един от тях. www.zemia-news.bg
|
