|
Предисловие към албума с картини на Николай Рьорих. 1979 г. От детските си години помня, че в кабинета на баща ми нямаше картини. Вероятно като историк на изкуството той и без това непрекъснато се занимаваше с картини. Или може би защото, както по цял ден бе наведен над ръкописа, едва ли му оставаше време да вдига очи към стената. Затуй бях доста изненадан, когато един ден открих, че е закачил точно над бюрото си някакъв пейзаж, и то — репродукция. Да украсяваш стаята си с репродукции, след като имаш толкова приятели живописци, готови с удоволствие да ти подарят оригинал, това ми се стори нелепо.— От кого е? — запитах с недоумение.— От Рьорих — отвърна баща ми.
Името ми беше известно. Виждал бях и няколко цветни клишета от произведенията на Рьорих в един брой на списание „Жар-птица". Ала това бяха произведения от ранния период на художника, твърде различни в своята ярка фантастика от този някак аскетичен по линии и багри пейзаж.— Откъде е? — запитах отново.— От Хималаите.С това разговорът приключи. Когато баща ми отговаряше така, с половин уста, означаваше, че няма време за приказки, тъй че побързах да изчезна.Да не безпокоя Стария, когато работи, беше за мене неписан закон. Обаче какво да се прави, когато много често, ща не ща, трябваше да го безпокоя. Случеше ли се да се сблъскам с някаква неясна философска терминология или с някакъв труден пасаж в учебника по старогръцки, единственият изход бе да се обърна към Стария. Влизах в кабинета, сядах на стола в ъгъла и чаках баща ми да стигне в ръкописа си до точка и да вдигне глава. И докато чаках, гледах от нямане какво да правя стената, дето бе закачен хималайският пейзаж.Това не бе една от ония картини, дето те очароват от пръв поглед, каквито има не малко в творчеството на Рьорих. Това бе по-скоро непретенциозен ескиз, който повърхностното око би могло да отмине без внимание и чиято хубост ми се разкриваше постепенно. Изпълнен в синьо-зелена гама, пейзажът излъчваше свежест и хлад: синьо-зелено езеро, над него синкави планини, а още по-горе бледозелено небе. Това бе всичко. Но така, както бе поставена върху потъмнялата стена, картината звучно се открояваше, сякаш прозорец към някакъв чист и ведър свят, странно различен не само от усойния кабинет на баща ми, но и от цялото ни усойно всекидневие в тоя неприветен град. През ония години — тридесетте години — Рьорих бе популярна фигура и при разговори между бащините ми познати често чувах да се споменава името му. Коментираше се дали е теософ и защо не е теософ, симпатизира ли на Съветския съюз и защо не живее в Съветския съюз, какъв е оня негов музей в Ню Йорк и защо е в Ню Йорк, а не в Париж, всепризнатата столица на изкуството, и други от този род. Баща ми отговаряше на подобни въпроси било съвсем сухо, било с подигравка. Помня, че когато веднъж някой запита защо Рьорих се е настанил в полите на Хималаите, Стария рече:— Ами какво да прави човекът? Щом не може като нас да живее в полите на Витоша, ще трябва да се задоволи с Хималаите. Ако се случеше обаче събеседниците да бъдат от по-друг ранг и да проявят нещо повече от повърхностно любопитство, баща ми охотно почваше да говори за идеите на Рьорих, за картините му и, естествено, за Хималаите.В ония години на мечти за пътешествия Хималаите, разбира се, ме интересуваха, но Рьорих — не особено. Бях прелистил набързо един сборник негови статии, намерени в бащината ми библиотека, обаче не бях открил вътре нищо интригуващо. Снимката му, която намерих пак там, също не събуди симпатиите ми. Едно затворено лице, което ми се стори по-скоро азиатско, отколкото руско, с бръсната глава, тясна подстригана брадичка и проницателен поглед, фиксираш ме с неприятна настойчивост. Образ на мислител, твърде различен от типа на тогавашните ми любимци, като например Бодлер с драматичния израз на стаена горчивина или Маяковски, който също бе с бръсната глава, но гледаше на света с дръзко предизвикателство. Изобщо философът Рьорих ме респектираше, без да ме привлича. За разлика от художника и от оная негова синьо-зелена картина, която ми се струваше като прозорец към един съвсем друг и съвсем непознат свят - Хималаите. Но Хималаите бяха далече. А тук в нашия свят атмосферата бе душна и на хоризонта все по-заплашително се трупаха барутните облаци на войната — Итало-Етиопският конфликт, Испания, аншлусът на Австрия, завземането на Судетската област, окупацията на Чехословакия, додето нацистите навлязоха в Полша и сложиха край на вечните спорове по въпроса, ще има ли война или няма да има.Всъщност независимо от споровете всички бяхме очаквали неизбежното и ако нещо все пак ме учудваше, то бе, че баща ми продължаваше да говори за важността на Пакта Рьорих и дори пишеше статии по въпроса. Какво значение дали ще бомбардират някоя църква, щом трепят хиляди жени и деца - позволих си да кажа веднъж, когато разговорът наново се бе завъртял около Пакта. — Става дума не за църкви, а за Култура — рече спокойно Стария, като натърти достатъчно на последната дума, за да разбера, че е с главна буква.— Сега е време да мислим не за културата, а за живота на хората —отвърнах.— Ако не виждаш никаква връзка между живота на хората и Културата, не знам защо си се хванал да пишеш стихове — забеляза все тъй спокойно баща ми.Замълчах, като подтисках раздразнението си и като продължавах да мисля, че правото е на моя страна. Бях убеден, че е празна работа да се преговаря за култура с типове, пуснали в обращение крилатата фраза: „Когато чуя думата култура, ръката ми се протяга към пистолета. " Бях убеден, че най-сигурният път е не да се сключват договори за запазване паметниците на културата, а да се унищожават варварите, които заплашват тия паметници. Изобщо струваше ми се, че ако ще дискутираме проблемите на културата, не е зле и ние да се уловим за пистолетите. Но баща ми бе миролюбив човек, затуй не виждах никаква полза да изричам на глас аргументите, които се въртяха в главата ми. Миролюбието на Стария се изпари едва когато започна войната срещу Съветския съюз. Тогава още не можех да знам, че по същото това време се е изпарило и миролюбието на самия Рьорих.Изобщо години наред бях забравил напълно Рьорих. Той никога не бе заемал в живота ми такова място, каквото бе заемал в живота на Стария, и аз бях твърде увлечен в текущото, за да се извръщам назад към спомените, където сред здрачевината на бащиния кабинет бих могъл да зърна оная картина-прозорец, разтворена към синьо-зелената бистрота на един непознат свят. Сетих се за Рьорих много по-късно в Париж. Бе краят на май 1954. Помня добре, че бе краят на май, защото тъкмо се бях върнал от София, където бях погребал баща си. Разхождах се в късния следобед и от нямане какво да правя, се отбих в една антикварна книжарница до булевард Сен Жермен, дето продаваха и руски книги. Зарових се из натрупаните по лавиците томове, без да търся нищо специално, додето забелязах томче в портокалова корица „Николай Рерих. Врата в будущее". Томчето ми напомни за баща ми. И не само защото той също се казваше Николай. Разтворих книгата напосоки и прочетох няколко реда. От детинство имам тоя навик да разтварям книгите напосоки, за да видя на какъв пасаж ще попадна, сякаш в играта на случая може да се крие нещо знаменателно. Що се отнася до Рьорих, знаменателното е винаги налице, понеже у него няма празни пасажи:„Може ли сеячът сигурно да знае как ще поникне неговият посев?... Строителите на чудесни храмове, на крепости, не са знаели дали ще им бъде писано да ги завършат. Но те все пак твърдо и уверено са полагали основите и са изграждали, додето са им стигали сили... Ако се усъмниш и предварително се огорчиш пред всички опасности, възможни за бъдещия урожай, то това няма да бъде живот, а най-горчиво безсмислие. Ако духът ти се сломи от неверие в завършека на строежа, то това ще бъде отстъпление в подивяването... Строителят поставя основата на крепости и храмове, и хранилища, без да го разяжда съмнението кой и кога ще завърши покрива на сградата. "— А! Рьорих! — произнесе възрастният руснак на касата, като поемаше томчето.И после, докато го завиваше, добави:— Сигурно сте чели миналата седмица във вестниците...— Какво да съм чел?— Ами за Пакта! Прословутият Пакт Рьорих!... Най-после са го приели в Хага. След толкова години... Не бях чел.— Е, Рьорих ще бъде доволен — промърморих.— Вероятно — кимна руснакът. — Само че на оня свят... И като ме погледна почти с укор над очилата, поясни:— Той умря преди години. И това ли не знаете?Значи, преди години... — мислех си, вече поел из улицата. А Стария си отиде преди по-малко от месец. За няколко дни се е разминал с Пакта. Щеше да се радва. Те си бяха отишли. И бележитият вдъхновител, и неизвестният му сътрудник, и толкова други знайни и незнайни сътрудници.Но Пактът живееше.Строителят гради, додето му стигат сили и време, уверен, че все някой ще завърши постройката. За живота и делото на тоя човек с течение на годините се е натрупала цяла митология. Говорело се е, че е беглец от Съветския съюз или че е „червен агент", изпратен от болшевиките, за да завземе Тибет. Жълтата западна преса и белоемигрантските вестничета са го обявявали за будистки жрец, за магистър на черната магия, за загадъчна личност, притежаваща огпомни богатства и раздаваща наляво и надясно брилянти. В началото на 1928 г., когато керванът на Рьорих се намира обсаден върху заледено Тибетско плато при 60 градуса под нулата и без всякакви припаси, обречен на бавна смърт, буржоазният печат съобщава за „тържествени приеми на Далай-лама в чест на Рьорих". Сам художникът пише в своите „Листа от дневника": „В Лондон разказваха, че сме пленили Далай-лама с всичките му съкровища. Самият Далай-лама в края на краищата сме били пуснали, но несметните му съкровища сме оставили за себе си. Възрастните хора не се гнусят и от подобни измислици... Барон Милюков в Лондон питаше доверително: „Нали от един поглед на Рьорих ви побеляват косите?"... В Харбин някаква „интелигентна особа" ме била видяла да ходя по водата на река Сунгари — в което се и кълняла... "И на друго място:„В същото време някой създаваше легендата за нашия разкош... Кажете: „Нямаме богатство и никога не сме се стремили към него". Никой няма да повярва, защото вярата в мита е най-силната вяра... Приказката за богатството е най-жестоката. " Легендите за Рьорих - коя от коя по-фантастични - продължават да витаят чак до неговата смърт. И което е по-странно, те продължават да се фабрикуват дори след смъртта му. През 1956 г. в белоемигрантското издание „Руска мисъл" Сергей Маковски в цели две статии наново подхваща тия легенди, като обстойно разказва как Рьорих получавал баснословни хонорари от меценати-милионери, как раздавал ордени с брилянти, как се занимавал със спиритизъм и как накрая полудял. Причините за развитието на цялото това митотворчество може лесно да бъдат отгатнати: обичайното любопитство на еснафа спрямо една личност, която не се вмества в установените шаблони на възгледи и поведение; завистта на неудачниците към един човек, постигнал славата и успеха; странните продължителни отсъствия на Рьорих от „цивилизования свят", предлагащи широки възможности за разнообразни коментарии; най-сетне, но не на последно място, привързаността на художника към Съветския съюз, предизвикваща остри реакции сред емигрантските кръгове и дразнеща буржоазните власти. Не случайно клеветите по адрес на Рьорих биват обнародвани по правило в реакционната западна преса и в анти-съветските белоемигрантски вестничета. Фантастичните измислици около дейността на художника са днес вече вън от обращение. Истината за живота и творчеството на Рьорих, както бе и логично да се очаква, бе разкрита не на Запад, а в родината на майстора. В редица отделни монографии и статии бяха осветени основните моменти от биографията на Рьорих, изследвана бе и получи висока оценка значи телна част от неговото научно и художествено наследство. 1 Публикувани бяха стиховете му, както и значителен брой негови очерци, пътеписи и спомени, някои от които се обнародват за първи път. 2 Голям брой живописни творби на Рьорих, съхранявани в съветските музеи, неведнъж са показвани на публиката в редица изложби. При това положение за читателя и зрителя е значително по-лесно да добие вярна представа за този наистина необичаен човек, за цялото многообразие на неговите творчески търсения, за главните етапи и основната цел на тия търсения. Според семейното предание скандинавската фамилия Рьорих съществува още от Средновековието. Един от късните потомци на тази фамилия, офицер от шведската армия, преминава на служба при Петър I и се заселва в Русия.Николай Константинович Рьорих е роден на 27 септември /9 октомври/ 1874 г. в Петербург. Баща му е виден нотариус, а майка му произхожда от търговско семейство. Детето отрано започва да чете и отрано проявява разностранни наклонности — към легендите на далечното минало и към бита на далечни страни, към естествената история и към литературата, към театъра, музиката и живописта. Още като ученик в гимназията "младежът пише пиеси и очерци, занимава се с археология, рисува, съставя минералогически и нумизматични колекции. И това не са преходни влечения, обичайни за юношеската възраст, а трайни интереси, които веднъж зародили се, ще съпътствуват Рьорих през целия живот. Така той ще добие задълбочени познания и солидни умения в много области и ще се предпази от две твърде често срещани крайности — еднопосочно развитото съзнание на тесния специалист и дилетантизма на човека, който обича да знае от всичко по малко. Завършил гимназията, Рьорих решава да следва едновременно Художествената академия и историческия факултет. Бащата обаче е на друго мнение по въпроса. Като културен човек той уважава изкуствата, но не дотам, че да ги поставя над собствената си професия. Николай Константинович ще трябва да завърши право, за да може по-късно да поеме работата в бащината си кантора. Изобщо възниква конфликтна семейна ситуация, при която младият Рьорих проявява едно качество, което в бъдеще неведнъж ще му бъде от полза и ще му създаде реномето на добър „дипломат". Той успява да осъществи главната си цел, без при това да въстава открито срещу волята на баща си. Влиза едновременно в академията и в юридическия факултет, а заедно с туй посещава и лекциите по история. Да усвояваш паралелно две съвсем различни специалности, като се занимаваш задълбочено и с трета, а през свободните часове — доколкото ги има — да се опитваш да изкараш малко пари, за да си осигуриш известна независимост от семейството, — такъв тих подвиг е по силите само на човек като младия Рьорих, чужд на обичайните младежки грехове, свързани с прахосване на сили и време, трудолюбив по призвание, вдълбочен в себе си, непоколебимо устремен към целта, която си е поставил. Николай Константинович завършва академията в ателието на Куинджи, както е прието да се казва, макар че, ако искаме да бъдем точни, би следвало да поясним, че когато Рьорих завършва, ателието на Куинджи фактически вече не съществува. В резултат на конфликт, възникнал с ректора, студентите обявяват стачка, а Куинджи, който поема защитата им, бива заставен да си подаде оставката. Професорът напуска, но заедно с него в знак на протест напускат и студентите му. И все пак, за да не добие конфликтът съвсем скандален характер, ръководството на училището в края на краищата разрешава на стачкуващите да защитят дипломните си работи. Така през ноември 1897 г. Николай Константинович получава званието художник за картината „Вестоносец. Въстана род против род". Куинджи оказва силно въздействие върху Рьорих не само с изкуството си и не толкова с изкуството си, колкото с човешкото си поведение. „Могъщият Куинджи беше не само велик художник, но също тъй бе велик Учител в живота. Неговият частен живот бе необичаен, уединен и само най-близките ученици познаваха дълбочината на душата му. Точно на обяд той излизаше върху покрива на дома си... и хиляди птици се събираха около него. Той хранеше тия безбройни свои приятели... Незабравима бе гледката на този побелял, усмихващ се човек, покрит с чуруликащи птички; тя ще остане между най-скъпите ми спомени... Една от обичайните радости на Куинджи бе да помага на бедните тъй, че да не знаят откъде е дошло благодеянието. Неповторим бе целият му живот... " През 1898 г. Рьорих завършва и университета, като съумява в своята дипломна работа да обедини задълженията на юриста с интересите на художника посредством темата „Правното положение на художниците в Древна Русия". С този труд всъщност започва и завършва неговата юридическа дейност. Значително по-устойчиви са интересите на младия Рьорих в областта на историята и археологията, отразени не само в редица публикувани статии, но и в тематичното своеобразие на живописта му. Художникът бързо привлича вниманието на публиката както с новотата на своя тематично-образен репертоар, така и с оригиналния си пластичен език. Което съвсем не значи, че получава леко и изведнъж всеобщо признание. Рьорих влиза в художествения живот в периода на все по-изостряща се борба между Дружеството на Передвижниците, чийто главен говорител е Стасов, и значителна част от по-младите, обединили се малко по-късно в обществото „Мир искусства". Положението на Рьорих в тоя конфликт е доста деликатно. Той е близък приятел на Стасов и помощник-редактор на сп. „Изкуство и художествена промишленост", отстояващо в основному позициите на Передвижниците. От друга страна, младият живописец принадлежи към своето поколение не само по възраст, но и по творчески стремежи. Тук отново се проявява тактът на Рьорих да избягва излишното изостряне на противоречията там, където това е възможно, и да запазва нормалните човешки отношения, без да принася в жертва собственото си верую. Някои зле настроени към художника хора оценяват този такт като белег за следване на себични цели и за нагаждане към конюнктурата, но истината е, че както в тоя момент, така и през целия си живот Рьорих се съобразява с конюнктурата само дотолкова, доколкото това е необходимо за постигане на предначертаната цел. Да следваш уверено пътя си, това не значи да не гледаш в краката си и да не знаеш къде стъпваш. Без да скъсва дружбата със Стасов, Николай Константинович се разграничава от редица негови неверни оценки, а през 1902 и 1903 г. взема участие в ненавистните за Стасов изложби на „Мир искусства". В същото време той остава чужд на западнячеството и формалните търсения на някои млади художници и не споделя много от възгледите на Дягилев и Бенуа. Изобщо и този път тактичността на Рьорих съвсем не е за сметка на принципността, нещо, признавано дори от Александър Бенуа, който в изказванията си не винаги е твърде ласкав към Рьорих. По повод дейността на Николай Константинович като ръководител на школата към Обществото за поощрение на изкуствата Бенуа пише: „Това чудо се осъществи благодарение енергията на един човек, на един художник — Рьорих, заслужаващ все по-голямо и по-голямо уважение заради тая последователност, с която се бори за живото изкуство, против мъртвотата и казионщината. Рьорих в името на своето добро дело е готов да се нагърби с подвига, да влиза в отношения с най-скучни хора и при това умело провежда своята линия, като не ги оскърбява прекалено, не ускорява прекалено настъпателното си движение, но затова пък го реализира с такива големи и верни резултати." Николай Константинович става директор на школата през 1906 г. Но още няколко години по-рано в живота му е настъпило далеч по-важно събитие. През 1899 г. по време на една своя археоложка обиколка той се запознава с Елена Ивановна Шапошникова, дъщеря на архитект и правнучка на бележития пълководец Кутузов. Две години по-късно, подир продължителен престой в Париж, където работи в ателието на Кормон, Рьорих се оженва за Елена Ивановна. Събитието съвсем не е от чисто битово и семейно естество. Съпругата на художника е призвана да стане негов най-близък спътник и в живота, и в работата му на пътешественик, на учен, на художник, без да говорим за самостоятелните й публикации под различни псевдоними. Сам Рьорих 40 години по-късно ще напише: „Четиридесет години са немалък срок. В такова далечно плаване могат да бъдат срещнати много бури и урагани. Дружно преминавахме през всякакви пречки. И препятствията се превръщаха във възможности. Посвещавах книгите си: „На Елена, моята жена, приятелка, спътница, вдъхновителка." Всяко от тези понятия бе проверено в огъня на живота. И в Петербург, и в Скандинавия, и в Англия, и в Америка, и по цяла Азия ние се трудехме, учехме се, разширявахме съзнанието си. Творяхме заедно и ненапразно е казано, че произведенията би трябвало да носят две имена — женско и мъжко. Както винаги най-хубавите преживявания остават незаписани. Може би за тях не достигат и думи." В продължение на близо четири години Рьорих обикаля заедно с Елена Ивановна из Русия, като изучава народния бит, архитектурните паметници и прави археологически разкопки, свързани главно с културата на неолита. Той публикува научни съобщения, които добиват признание не само в родината му, но и на археологическия конгрес във Франция през 1905 г. Значителен интерес предизвиква и изложената през 1904 г. серия от 90 живописни творби, изобразяващи старинни руски сгради. Тия творби са ценни не просто като архитектурен документ, а като произведения с безспорна художествена стойност. От този период започва и международната известност на художника. Той участвува в редица големи изложби в Прага, Берлин, Рим, Виена, Париж, Лондон, избират го за член на прочутия Есенен салон в Париж, негови произведения биват откупени от Лувъра, Люксембургския музей, Римския национален музей и пр. Рьорих получава признание и в родината си. Изкуството му, макар и не без известни резерви, бива прието от различни кръгове. През 1909 г. той е избран за член на Руската академия на изкуствата, а на следващата година за председател на новото дружество „Мир искусства". Престижът на Николай Константинович се дължи както на все по-ярките му творчески изяви, така и на научната му и обществена дейност, особено като ръководител на вече споменатата школа на Обществото за поощрение на изкуствата. Това учреждение, обречено до 1906 г. на вяло и летаргично съществуване, бива реорганизирано, разширено и възродено от Рьорих до степен да получи прозвището „втора художествена академия". Училището разтваря вратите си за младежта от работническите квартали, превръща се в истинска школа за естетическо възпитание на народа. През 1913-1914 г. живописецът създава няколко композиции, чиито апокалиптични интонации звучат като пророчество за тежки изпитания — „Писъкът на змея", 1913, „Вестоносец", „Обречен град", „Корони", „Зарево", „Човешки дела", 1914. Картините биват показани през 1915 г. в изложбата на „Мир искусства", сиреч тогава, когато предусещаната катастрофа вече се е превърнала в реалност. Войната не прекъсва дейността на Рьорих. Нищо не е в състояние да парализира неговия творчески порив и доказателство за това е цялата му биография. Събитията могат да го принудят да промени формите на работата си, но не и да я прекрати. Николай Константинович създава проект за охрана на паметниците на културата във военно време, сътрудничи на Червения кръст, организира ателиета за художествени занаяти, където се обучават ранените, пише статии, в които отстоява възгледите на хуманизма срещу идеите на милитаризма и мизантропията. Неговите антиво-енни настроения го сближават през тия години с Максим Горки. В края на 1916 г. тежко белодробно заболяване принуждава художника да се пресели със семейството си в Сердобол /Сортавала/, Карелия. Но той не е наклонен да изостави обществените си начинания и когато има възможност, прескача до Петроград. През 1917 г. Рьорих живее с мисълта за създаване на Свободна народна академия. В навечерието на Октомврийската революция той пише: „Ние вярваме във великото предназначение на изкуството за народа. Другари! Каквито и трудности да ни очакват, нека твърдо помним, че идеята за народната просвета винаги трябва да бъде у човечеството най-нерушимата, най-любимата, най-близката до понятието за подвиг." Рьорих безрезервно приема социалистическата революция като преломно прогресивно събитие в историята на човечеството. „Създава се още едно стъпало към световно единство — пише той. — Държавният строй се разклати и се обърна към народното устройство. А народноста е първото стъпало към единството... Руският живот може да се развива само с подвиг. И най-неотложният подвиг е подвигът на народното просвещение. Култът на самовластието, на тиранията, култът на мъртвия капитал може да бъде заменен само от светлия култ на знанието." През май 1918 г. реакцията смъква прогресивното финландско правителство и затваря границата със СССР. Рьорих не може повече да пътува до Петроград. Той заминава за Стокхолм, където през есента на същата година прави изложба, преминала с голям успех, а на следната година е в Лондон, дето изложбата му също бива приета добре. В западния печат се появяват редица материали за художника, а белоемигрантската интелигенция се старае да го привлече в своята среда. Въпреки радушния прием Рьорих няма никакво намерение да остава в Западна Европа, а още по-малко да се свързва с реакционните емигрантски кръгове. Насочването му към Англия не е случайно: той е решил да осъществи една своя отдавнашна мечта — да замине за Индия. Британските власти обаче не проявяват никаква готовност да допуснат един русин в задокеанската си колония. През 1920 г. художникът отпътува за САЩ, където урежда редица изложби на свои произведения, отпърво в Ню Йорк, а сетне и й 28 други града, изнася беседи за руското изкуство, развива широка обществена дейност в полза на младата съветска държава. Едва през ноември 1923 г., след като успява да си осигури активната подкрепа на редица видни западни учени, писатели и художници, Рьорих получава разрешение за отдавна мечтаното пътуване и заминава със семейството си от Марсилия за Индия. Николай Константинович посещава редица индийски градове, като Бомбай, Джайпур, Калкута, Бенарес и др., преди да се установи за по-продължително време в околностите на Дарджилинг, в полите на Хималаите. Тук Рьорих започва работа над своя първи индийски цикъл „Учителите на Изтока" и обмисля плана за голяма научна експедиция, която да пресече слабо изследваните райони на Централна Азия от юг на север и от север на юг. За да си осигури организирането на експедицията под американски флаг, художникът наново заминава за САЩ, а подир туй и за Берлин, където се надява да получи разрешение от съветското посолство за пътуване през СССР. В стенографирания разговор с посланика Крестински живописецът изразява своята привързаност към идеите на комунизма, а също и етичните си убеждения, близки до някои източни философски учения. Това дава основание на тогавашния комисар по външните работи Чичерин, след като се запознава със стенограмата, да определи Рьорих като «полубудист, полукомунист" и да нареди да му се окаже съдействие. През март 1925 г. експедицията на Рьорих най-сетне се отправя от Дарджилинг за столицата на Кашмир — Сринагар, откъдето следва да започне преходът през Хималаите. Още в Кашмир обаче художникът, съпругата му и синът им Юрий се сблъскват с пъвите сериозни трудности и разочарования. Макар да са дали формално разрешение за движението на експедицията, британските колониални власти по най-коварен начин и с различни средства ще се стараят да пречат на Рьорих и хората му през цялото време на пътуването. Тези покушения започват още в Кашмир. Но както се спомена, освен трудности има и разочарования. И те също започват още от Кашмир. И тук, и в Китай, и в Тибет грубата и мизерна реалност нееднократно ще опровергава красивите представи, които художникът си е изработил за бита и нравите на Изтока. „От една страна — пише Рьорих, — вие можете да намерите и забележителни паметници, и изискан начин на мислене, изразен върху основите на древната мъдрост, и дружелюбие на човешките отношения. Но по същите тия места ще се ужасите и от извратените форми на религията, и от невежеството, и от признаците на падение и израждане." В едно писмо от 1 април 1925 г. Рьорих пише на В. Шибаев: „Привет от езерата на Кашмир. Студено. Навалял е сняг. Вчера лодката ни едва не бе разбита от бурята... Борим се за разрешение да идем в Ладак. Маса препятствия. Сражаваме се..."Последната фраза не бива да се приема за поетичен образ. Британското разузнаване, убедено, че Рьорих е болшевишки агент, организира нападения върху експедицията, чиито участници трябва да се бранят с оръжие в ръка. Все пак керванът следва пътя си. На 18 септември Рьорих отбелязва в дневника: „Най-после можем да оставим цялата кашмирска лъжа и нечистотия... Можем да забравим как победителите играят на поло и голф, когато народът гине в зарази и пълно затъпяване. Можем да се извърнем от подкупните чиновници на Кашмир. Можем да забравим нападението на въоръжени провокатори върху нашия керван с цел да бъдем задържани. Наложи ни се да прекараме шест часа с насочени револвери. А като завършек на всичко полицията състави от наше име телеграма, че сме се заблудили и че не е имало нападение. Но тогава кой рани седем души от слугите ни? Какво са направили от Индия и Кашмир? Само в планините се чувствувате в безопасност. Само до пустинните проходи не идва невежеството".Експедицията успява да мине през седем опасни прохода, всеки на височина над 5000 метра, и да се насочи към Хотан. Налага се да се възлиза по хлъзгави ледници, да се пълзи по засипани от сняг пътеки, увиснали над бездните, да се прескачат дълбоки пропасти, да се върви при снежни бури. Налага се на всичко отгоре да се следи и за шпионите, които британските власти са успели да настанят между слугите. Но и в тези първи седмици на пътуването, и по-късно, и през целия си живот Рьорих ще посреща хладнокръвно трудностите и опасностите, убеден, че те са в реда на нещата. Не случайно в книгата „Алтай-Хималаи" /1929/, където са записани впечатленията му от въпросната експедиция, художникът цитира думите на индийския Махатма:„Отново ще пристъпят с въпроса: какво да правим с препятствията? Някому пречи семейството, някому неприятната професия, някому бедността, някому нападението на враговете. Добрият конник обича да се упражнява на необяздени коне и предпочита препятствията пред равния път. Всяко препятствие следва да бъде раждане на възможности. Проявата на затруднение пред препятствията все пак произтича от страха. В каквато и дреха да се премени страхливецът, ние трябва да намерим страница за страха. Приятели, додето препятствията не станат за нас раждане на възможности, дотогава ние не разбираме учението. Успехът лежи в разширеното съзнание. Невъзможно е да се приближиш при наличието на страх. Лъчът на мъжеството ще ни поведе над проявите на препятствия, защото сега, когато светът знае накъде върви, семето на кръвта расте. Ако пътят е осеян с кости, може да се върви смело. Ако народите говорят на непознати езици, значи може да си откриеш душата. Ако трябва да се бърза, значи някъде новият враг е готов. Бъдете благословени, препятствия, чрез вас ние растем!"1 Що се отнася до експедицията на Рьорих, най-тежките препятствия тепърва предстоят. И едно от тях е Хотан. В богатия някога Хотански оазис, отдавна вече обречен на мизерия и разложение, художникът и близките му стават жертви на произвола на амбана и даотая /светски и духовен ръководител на областта/. Редовно издадените китайски визи биват обявени за невалидни, извършени биват обиски, прибира се оръжието на експедицията, а на Рьорих бива запретено да излиза да рисува под предлог, че картините му представлявали планове на местността. Накрая всички членове на групата биват арестувани. „Още веднъж става ясно - пише художникът, — че живот, подобен на живота в Хотан, не бива да съществува. Помислете, животът на сто хиляди души е превърнат в безпросветен мрак. От мрака се раждат болести, пороци, лъжа, предателство и невежество. На хората е останала само търговята, дребна, извършвана с измама и предателство. Понятието за качеството на продукта е умряло. Понятието за трайността на работата е загинало. Понятието за победата на труда е опустошено. Продължава затъването в мръсните локви на пазара и взаимното задушаване. Така не може да продължава. Ламата, предупреждаващ, че „китайците иначе и не постъпват", предсказва още едно обстоятелство. Той твърди: „Когато видят, че не могат да отидат по-далече в наглостта и жестокостта, ще почнат да уверяват, че изобщо нищо не се е случило, че на нас всичко туй само ни се е привидяло, а те винаги са били приятели. Обърнете внимание, че те всичко предават устно и наплашените свидетели ще се откажат от всичко, което са видели и чули."1 Експедицията успява да се измъкне от хотанския капан само благодарение намесата на съветския консул в Кашгар, при когото Рьорих успява тайно да изпрати свой доверен човек. Но дори и през дългите месеци на всевъзможни издевателства от страна на китайските власти художникът не прекъсва работата си. Именно в Хотан той създава една от най-силните си живописни серии, озаглавена „Майтрея" и включваща композициите „Шамбала иде", „Конят на щастието", „Крепостта на стените", „Знаме на бъдещето", „Мощта на пещерите", „Шепотът на пустинята" и „Майтрея Победител". Още в Ладак Рьорих вижда изображението на Майтрея, който според индийските поверия е месия на бъдещето. В по-нататъшните си странствувания експедицията неведнъж открива образа на Майтрея, изваян или изсечен в скалите, и художникът използува този образ като символ на бъдните човешки победи над силите на мрака.През януари 1926 г. на експедицията най-сетне бива разрешено да напусне Хотан и тя се насочва към Кашгар, а оттам — към Урумчи, където Рьорих се сприятелява със съветския консул Бистров. Тук художникът е принуден да изтърпи поредна серия произволи, този път от страна на китайския генерал-губернатор Ян Дуту. Николай Константинович записва в дневника си: „Ще запитате: „От какво гние Китай?" — „От безпринципност и безчовечност". Ще запитате: „Вие, изглежда, сте разлю-били Изтока?" — „Съвсем не, напротив. Но в името на справедливостта ние сме длъжни да отличаваме младите жизнени фиданки от сухите стебла. И сухите стебла трябва да бъдат изсичани за спасение на общото благо." Междувременно в консулството се получава от Москва разрешение за визи и на 29 май 1926 г. Рьорих и семейството му преминават съветската граница. Червеноармейци, трудови хора, моряци посрещат приветливо пътешествениците, обсипват ги с въпроси. Подир месеците, прекарани сред вегетиращи в мръсотия и невежество племена, художникът още по-силно усеща жизнеността на съветските хора. Бележникът му е изпъстрен с възторжени впечатления:„...Отново чудо: още на параходната стълба около нас се събират носачи и молят да им „разкажем". На горната палуба ни заобикаля цял кръг от всички възрасти. И всички еднакво горят от желание да знаят... И как разбират това, което им се казва! Какви забележки правят!... Народ, който така иска да знае, ще получи желаното... "„...Съвършено нелицеприятно гледам в очите руския трудещ се. Каква жажда за знание! Та нали тази жажда планини повдига, нали тя дава непоколебимо мъжество за ново изграждане. През дългия си път отдавна не сме виждали руски очи и тия очи не ни измамиха. Тук е опората на новата революция. "„...Късно вечерта отново беседа и отново на същите тия теми. Наистина удивително е да се убедиш с очите си накъде е насочено народното съзнание. Вече е късно, но идват моряци и молят да им дам статия за техния вестник. И ето, че пиша първия „привет на Изтока" за моряшкия вестник... "„...Откъде е това ценно, ясно мислене? Защото цялото вътрешно съдържание на комунизма е неговият стремеж към красотата. "1 Пристигнал в Москва на 13 юни, Рьорих се среща с много от старите си познати и приятели, архитекти, научни работници, художници. Той води разговори и с народните комисари Чичерин и Луначарски, като ги осведомява за работата на експедицията и получава одобрението им относно по-нататъшните си намерения. Художникът предава на Чичерин сандъче хималайска пръст, а също и послание на Махатмите до съветския народ:„На Хималаите ние знаем това, което осъществявате. Вие премахнахте църквата, станала разсадник на лъжи и суеверия. Вие унищожихте еснафството, станало проводник на предразсъдъци. Вие унищожихте семейството на лицемерието. Вие премахнахте войската на робите. Вие смазахте паяците на печалбата. Вие затворихте вратите на нощните вертепи. Вие избавихте земята от користолюбивите предатели. Вие признахте, че религията е учение на всеобемащата материя. Вие признахте нищожността на личната собственост. Вие предвидяхте еволюцията на общината. Вие посочихте значението на познанието. Вие се преклонихте пред красотата. Вие предоставихте на децата цялата мощ на Космоса. Вие отворихте прозорците на дворците. Вие видяхте неотложността на изграждане новите домове на Общото Благо! Ние спряхме въстанието в Индия, когато то беше преждевременно, и също тъй признахме своевременността на Вашето Движение и Ви изпращаме цялата си помощ, като утвърждаваме Единството на Азия!” Рьорих оставя в Москва цикъла „Майтрея", получава необходимата помощ за организиране следващите етапи на експедицията и заминава през август 1926 г. за Алтай, откъдето се отправя към Монголия. В Улан Батор художникът подарява на монголското правителство картината си „Ригден Джапо - Господарят на Шамбала". Керванът продължава пътя си, като пресича безводните и опасни области на пустинята Гоби, натъква се на разбойнически шайки, а по-късно, когато се добира до планинската местност отвъд Анси, едва не бива унищожен от бурните води на внезапен порой. На 20 септември 1927 г. отрядът на Рьорих навлиза в тибетска територия, а на 6 октомври бива спрян от тибетска войскова част в местността Чунаркен и заставен да се установи на лагер въпреки предявените документи. Впрочем генералът, който издава нарежданията, любезно уверява, че забавянето няма да трае повече от два дни и че сам той лично ще прегледа имуществото на кервана, „за да не се докосват ръцете на малките хора до вещите на големите хора". Така невинно започва най-тежкото изпитание, което е съдено на експедицията. Генералът изчезва. Обещаните „два дни" преминават в седмици и месеци мъчително чакане сред голото плато, брулено от вихрите и при ужасните условия на необичайно ранна и изключително люта зима. „Генералът замина в Кам и ласкавите два дни се превръщат в свирепи пет месеца стоене в летните палатки при студ над 60 градуса по Целзий, при ураганните ветрове на височина 15 000 фута. С нас са оставени винаги пияният майор и дивите дрипави войници. Забранено ни е да говорим с преминаващите кервани, забранено е да купуваме храна от населението. Керванът бавно загива. Всеки ден при палатките лежат нови трупове и глутниците диви кучета шумно си делят новата трапеза. От 104 животни загиват деветдесет. Умряха пет души: трима монголски лами и двама тибетци. Малонов подпухна от сърдечни припадъци и накрая също умря. Жената на прикрепения към нас майор заболява от възпаление на белите дробове и умира. „Лешояди и орли спорят с глутниците кучета за плячката... Засилват се студовете и вихрите. По бялата равнина няма жива душа. Падат коне и камили. Искахме да ни пуснат в щаба на генерала в Кам — „не може". Искахме да ни пуснат в Източен Тибет — „не може". Искахме да ни пуснат изобщо назад — „не може". За всичко — „не може".Обсадното положение бива вдигнато едва на 4 март 1928 г. и експедицията се отправя към Нагчу, но произволът от страна на местните власти продължава. На Рьорих бива запретено да иде в Лхаса, намиращ се на около 200 км от Нагчу, и му налагат съвсем друг обиколен маршрут, удължаващ завръщането в Индия с цели два месеца. Най-сетне, подир последна поредица изпитания, на 28 май 1928 г. експедицията отново стига до Дарджилинг, откъдето е тръгнала преди повече от три години. 25 000 километра са пропътувани при най-тежки условия и през области, из които едва ли някога е минавал европеец. Но подвигът на експедицията и нейното значение не може да се измерят с броя на изминатите километри. Над 500 живописни композиции и етюди, редица непознати старинни ръкописи, между които само тибетският вариант на Гесариадата обхваща 16 големи тома, неоценими по значението си художествени и етнографски колекции, минералогически, ботанически и археологически находки, фолклорни, лингвистически и исторически материали, сведения за непознати на науката паметници — такива са придобивките на Рьори-ховата експедиция.В случая, естествено, не става дума за самоцелно и безразборно събиране на сведения, документи и художествени изделия. Касае се за изясняване на все още недостатъчно разработени от науката въпроси, като напр. връзката между културите на далечни племена или следите от великото преселение на народите. „Тази последна задача — пише сам Рьорих — отдавна ми беше близка. Ние виждаме в последните находки на Козлов, в трудовете на професор Ростовцев, на Бровка, Макаренко, Тол и много други огромния интерес към скитските, монголските и готските паметници. Сибирските старини, следите от великото преселение в Минусинск, Алтай, Урал дават необикновено богат художествено-исторически материал за целия общоевропейски романски стил и за ранната готика."Тъкмо защото големите находки на експедицията се нуждаят тепърва от задълбочена обработка и научно обобщение, Рьорих след завръщането си в Сиким създава Хималайския институт за научни изследвания „Урусвати" /„Светлина на Зорницата"/. През декември 1928 г. семейството на художника се установява окончателно в долината Кулу /Западни Хималаи/, където бива преместен и институтът. Додето трае азиатската експедиция, почитателите и съмишлениците на Рьорих продължават започнатото от него дело в Ню Йорк. Става дума за редица културни инициативи, групирани около т. нар. Рьорих Музеум, съдържащ някои от най-значителните произведения на художника. За целта бива построен небостъргач, където освен музея се помещават театрален салон, художествен институт, зали за културни занимания. Рьорих заедно със сина си Юрий предприема продължително пътуване из Европа и САЩ, за да организира сътрудничеството на „Урусвати" със съответните научни институти и да популяризира резултатите от експедицията чрез беседи и публикации. Но пътуването е необходимо и за едно друго начинание, което оттук нататък в продължение на цяло десетилетие ще бъде основна задача за Николай Константинович. Той е изработил проект за международен пакт с цел да бъдат запазени от унищожение паметниците на културата в случай на военен конфликт. Но за превръщането на първоначалния проект в официален документ с юридическа валидност са необходими колосални усилия, на каквито малко хора са способни. Рьорих изнася беседи, организира конференции, създава цяла мрежа от дружества и комитети в редица страни, осигурява си подкрепата на световно известни дейци, като Алберт Айнщайн, Бърнард Шоу, Херберт Уелс, Томас Ман, Ромеи Ролан, Игнасио Сулоага, Рабиндранат Тагор и много др., преговаря с видни държавни дейци и шефове на правителства, поддържа постоянен контакт с Обществото на народите, за да реализира проекта си. И в постепенното все по-широко разгръщане на това движение по всички континенти става ясно, че за художника ратификацията на тоя пакт, добил названието Пакт на Рьорих, е само първо звено в осъществяването на един значително по-голям план: създаване на могъщо международно движение за популяризация на културата и културно сътрудничество, годно да се противопостави на силите на мракобесието и войната. Наред с тази си международна дейност Николай Константинович про дължава да работи и за по-нататъшното развитие на института „Урусвати", а в началото на 1934 г. започва да подготвя нова експедиция, чиято цел е да изследва особеностите на редица растения, годни да бъдат използувани в борбата с ерозията на почвата. Експедицията потегля през май 1934 г. от Япония за Манчжурия, прекосява някои области на Китай, минава през пустинята Гоби и приключва задачата си към септември 1935 г. Екипът на Рьорих успява да изучи няколкостотин различни устойчиви на сушата растения и да изпрати в САЩ над 2000 партиди семена. Пристигнал в Шанхай, художникът научава, че додето е осъществявал при най-тежки условия задачата, възложена му от официални американски институти, някои американци са се трудили над други задачи. Оказва се, че директорът на Рьорих Музеум, Луи Хорш, не случайно е съдействувал за организацията на азиатската експедиция чрез своя приятел, министъра на земеделието. Съумял по този начин да отстрани художника възможно по-далече, Луи Хорш междувременно си присвоява неговия дял от имуществата на музея и се обявява за собственик на Рьориховите картини. Живописецът, който безвъзмездно е предоставил за обществено ползуване творбите си, се оказва ограбен от един безскрупулен мошеник, а процесът, започнал от сътрудниците на Рьорих срещу Хорш, не дава никакъв резултат. Все пак почитателите на художника съумяват да възстановят музея, макар и при далеч по-бедна експозиция и в значително по-скромни помещения. Николай Константинович няма никакво намерение да драматизира прекалено случилото се и ние също не бихме се спирали специално на това произшествие, ако то не разкриваше целия цинизъм, с който светът на капитала се отнася към начинанията на безкористния хуманист. Твърде красноречива е в това отношение бележката в дневника на Рьорих: „Хорш замисля спрямо музея тънко скроено мошеничество.... В тъмната си душа Хорш отлично знае, че лъже и фалшифицира, но той е истински американски гангстер... Между министрите се намират такива, които по тайнствени причини досаждат на съдиите по телефона и изискват несправедливо решение... Но особено любопитно е, че хората прекрасно знаят, че Хорш е измамник, разбират всичките му машинации и фабрикации и все пак мълчат. Възниква въпросът, възможно ли е да се мълчи там, където се нарушава културата... Майката Култура може да пролива потоци сълзи, а Господарката Цивилизация със смях посреща всички опити на доброто. Съществуваше такъв старинен романс, в който всяка строфа завършваше с трагическия вик: „А тя все се смееше". Ето този смях ехти по света. Властите на тоя свят се смеят по всички снимки, с цилиндри и ордени. Та нали смехът се смята за признак на успеха. И колко далечен е той от светлата усмивка на радостта." Подигравателният смях спрямо самоотвержената дейност на хуманисти и миролюбци като Рьорих е само прелюдия. Идва ред и на нещо далеч по-сериозно — затрещяват оръдията. В началото всичко е като на шега, това е тъй наречената „странна война", съпроводена от слухове за тайни мирни преговори между враждуващите страни. Но през юни 1941 г. започва другата война — варварската и безогледната, насочена срещу родината на художника, срещу опората на цялото прогресивно човечество.Макар вече възрастен, изтощен и с напълно разклатено здраве, Николай Константинович хвърля и последните си сили в името на съветската кауза. Тактът, който той по обичая си е проявявал до този момент, за да не дразни прекалено известни среди, бива окончателно пренебрегнат. Рьорих издига високо глас в защита на Съветския съюз и на неговото справедливо дело. Той пише статии, организира изложби, събира средства и предоставя собствените си хонорари за съветския Червен кръст и за въоръжението на Червената армия. Синът му Светослав чете лекции и говори по радиото, за да популяризира каузата на социализма, а Юрий изпраща молба да бъде приет като доброволец в Червената армия. „В буря и мълния кове руският народ своята славна съдба — пише Рьорих на 28 юли 1941 г. — Огледайте цялата руска история. Всеки сблъсък се е превръщал в преодоляване. Всяко разорение се е оказвало обновление. И пожарът, и разрухат само са способствували за величието на руската земя. в блясъка на вражеските мечове Русия е слушала нови сказания и се е обучавала, и е задълбочавала своето неизчерпаемо творчество... Историята на руската култура още недостатъчно е проучила потока на народните настроения. Сам народът е казал: „Не било писано щастие, но нещастието помогна". Не успяха да прогърмят пет седмици от войната, а вече много знаменателни знаци се проявиха. Очерта се народното единство, то носи верна победа... В буря и мълнии се раждат героите." Дейността на Рьорих в защита на родната кауза взема все по-широк размах. „Заповедта звучеше и волята не отслабваше" — отбелязва лаконично той в дневника си. По негово внушение приятелите му в САЩ организират през 1942 г. Американо-руска културна асоциация, работеща в тясно сътрудничество с Всесъюзното дружество за културни връзки. Асоциацията, чийто почетен председател става Рьорих, разгръща широка дейност, като информира американската общественост за живота в Съветската страна посредством печатни издания, фотоизложби, филми. В статията си „Руски век" от 17 юни 1944 г. художникът пише: „Осъществи се нечувано в историята на човечеството явление. Умножиха се приятелите в целия свят. Враговете ахнаха и помръкнаха. Злите критикари прехапаха отровния си език. Русия преуспя не само на бранните поля на славата, тя успя и в труда, и сред военните трудности, и сега вече е започнала да се изгражда и да кове прекрасното бъдеще." Както винаги в миналото, така и в годините на войната нито тревожните събития, нито прекомерната обществена заетост могат да попречат на художника в работата му на живописец. Това е период, бележещ по-нататъшно развитие на руския тематичен кръг, който всъщност Рьорих през целия си живот не е изоставял. Към този тематичен кръг спадат редица създадени през 20-те и 30-те години произведения, като „Старият Новгород", „Новгородска църква", „Свети Глеб", „Свети Николай", „Дворът на Садко", „Храмът на Сергии", „Звенигород", „На подвиг", „Настася Микулична", „Святогор". Но в годините на войната руските теми заемат централно място в творчеството на живописеца и в тях властно доминират героичните интонации. Още през 1941 г., сякаш предчувствуващ и този път развоя на събитията, Рьорих създава композициите си „Бога-тирите се събудиха" и „Александър Невски". А след хитлеристкото нашествие се появяват „Походът на Игор", „Грозний", „Микула", „Богатир", „Мстислав Удалой", „Победител", „Партизани", както и редица варианти на вече използувани теми. Краят на войната не означава за Рьорих начало на отдих. Възобновяват се усилията за ратификация на пакта, възстановяват се старите организационни звена, започва и подготовката за връщане в родината. Художникът вече е направил официални постъпки и е погълнат от грижите по опаковката на картините и колекциите, които трябва да станат достояние на съветския народ. Здравето на Николай Константинович е твърде разклатено, но той, верен на привичката да не изпада в малодушие, се окуражава: „Не боледувай... За половин век си имал не малко болести. А колко опасности са преминати. И затъвахте, и замръзвахте — какво ли не се е случвало. Но волята не е отслабвала. Вървели сте по трудни проходи. Понякога е изглеждало, че вече не може да стигнете по-нагоре, но висотата се е оказвала преодоляна. Понякога върху тясната издатина над пропастта скалата сякаш ви отблъскваше от себе си, но вие все пак вървяхте и издатината оставаше назад. Усещахте виене на свят в реката с бързо летяши ледени късове, но се взирахте нагоре в спасителната далечина... Не боледувай, за да видиш великите дни. Дано!" Това, до което доживява големият хуманист, съвсем не са велики дни. През 1947 г., принудени да изоставят Индия, британските колонизатори не пропускат възможността да извършат последната си гадост в тази страна. Те раздухват религиозната вражда между индуисти и мюсюлмани, в резултат на което биват избити над петстотин хиляди души. Вълната на изтреблението обхваща и долината на Кулу. Ужасените викове на жертвите достигат до дома на художника. Близките обясняват на Николай Константинович, че туземците гонят мечки. Рьорих не може да знае какво става в действителност — той е на легло. Към старото белодробно възпаление се е прибавило и тежко сърдечно заболяване. На 13 декември 1947 г. художникът завинаги затваря очи. Върху стативът е поставен вариант на картината „Заповедта на Учителя". Картината остава недовършена. Но заповедта е изпълнена. Два дни по-късно по старинен обичай тялото на покойника бива изгорено пред дома в Кулу. А на мястото на огненото погребение поставят откъртила се от масива скала. Този камък се издига и днес на фона на заснежените Хималайски хребети и издълбаният върху него надпис гласи:„ Тялото на Николай Рьорих, великият приятел на Индия, бе изгорено на това място на 15 декември 1947 година. Да бъде мир."Казват, че каменоделецът, изсякъл надписа, бил добавил по свое Усмотрение върху обратната страна на камъка:"Този отломък от планинска канара е бил довлечен дотук отдалече. "отдалече? Откъде „отдалече"? Някъде от Хималаите. И живописта, и поезията, и прозата на Рьорих се отличават с яснота и простота. Това са съвсем естествени за него качества, произтичащи както от особеностите на прямия му характер, така и от убеждението, че тъкмо големите истини трябва да се излагат възможно най-понятно, доколкото е съдбоносно важно те да бъдат разбрани и възприети от хората. Една простота, колкото внушителна, толкова и измамна. Прочели някое стихотворение на Рьорих или зърнали някоя негова картина, ние имаме чувството, че сме разбрали тутакси това, което ни се казва. Няма съмнение, че сме разбрали нещо. Но работата е дали въпросното „нещо" е всичко, съдържащо се в творбата. Живописта на Рьорих е многослойна не само в грубо техническия, но и в преносния смисъл на думата. Същото важи и за текстовете му. И ако искаме цялостно да обгърнем съдържанието на произведението, ние трябва да проникнем и до ония пластове, които лежат отвъд очебийното. Първото условие за такова проникване в дълбочина — валидно, разбира се, не само за работите на Рьорих — е да пристъпим със същата оная доброжелателност, с която мислителят и художникът се е обърнал към нас. Читател, който прелиства прозата на Рьорих, тъй както аз я бях прелиствал на младини, убеден, че всичко това е неведнаж писано и отдавна познато, такъв читател наистина няма да намери в тази проза нищо освен отдавна познати неща. Другото — същностното, важното и новото — ще бъде достояние само на внимателния и на доброжелателния. Задълбоченото проникване в една област на Рьориховото творчество може значително да се облекчи при познаване на останалите области. Това естествено не означава, че за да разберем статиите му, би трябвало непременно да проучваме и картините му, или че не можем да си обясним картините му, ако не сме чели стиховете му. Но доколкото в различните сфери на своето дело засяга не рядко едни и същи основни теми, Рьорих е най-достоверният и най-точен коментатор на собствения си свят от образи и идеи. Така например явяващата се неведнаж в картините му фигура на самотния стрелец, опънал тетивата и готов да изпрати стрелата си в пространството или към бездната, би могла да предизвика у нас недоумение: какъв е този стрелец — ловец или воин — и къде е смисълът на неговия жест, когато стрелата му не е насочена към никаква видима цел? Но ако прочетем в „Сърцето на Азия" легендата за Гесар хан, непонятният жест ще добие тутакси съвсем прост и съвсем практичен смисъл. А ако се запознаем и с някои други текстове, ще проникнем и до следващия пласт, за да разберем, че в този практичен смисъл се съдържа и едно иносказание, че битовата подробност от поверието е прераснала у Рьорих в символ. По същия начин спомените в „Листи от дневника" ще ни разкрият, че много от стиховете на поета въпреки съзнателно търсения безличен тон на повествованието всъщност са тясно свързани с конкретни биографични подробности и че примерно стихотворението „Бездънно" съвършено точно отговаря на определен пасаж от спомените на Рьорих, свързани с ловните му скитания. Много страници биха могли да се изпълнят с подобни съпоставки, важни не само като материал за изследвача, а и като пътеводни знаци за самата публика. Редица тематични елементи в произведенията на живописеца, свързани с индийската митология или философската мисъл на Изтока, като легендите за Майтрея или Шамбала, като образите на Учителите или принципите на Огнената Йога, намират своето разяснение в прозата на мислителя. Научното и художественото наследство на Рьорих е не само обширно и многостранно, но в голяма своя част е и все още необнародвано. Някои от картините и етюдите му — общо към седем хиляди — се намират в неизвестност или са практически недостъпни, доколкото принадлежат към частни колекции. Не малко страници от дневниците, пътеписите и кореспонденцията му засега съществуват само в ръкопис. Проучването и цялостната оценка на това наследство естествено не може да се решат за кратък срок.Що се отнася до проучването и оценката на вече известното и достъп ното, тук също не липсват трудности. Рьорих представлява сложно явление и като натура, и като мирогледна позиция, и като естетическо кредо, и като натрупване на творчески реализации. той не е от хората, които са ограничавали дейността си в една-единствена област, нито от тези, които са гравитирали към точно определена естетическа художествена школа, нито от ония, които ясно са легитимирали своята философска принадлежност. Неточно би било да го назовем съветски живописец, но още по-неправилно би било да го причислим към живописците емигранти. Не можем без уговорки да го обявим за реалист, но не можем без уговорки да го смятаме и за романтик. Пресилено е да го представяме за последователен марксист, но и несправедливо е да го считаме за идеалист. Своеобразието на Рьориховото отношение към света е било точно доловено и формулирано от Чичерин в констатацията му „полубудист, полу-комунист". Едно малко странно определение, но съвсем естествено, когато се отнася до един странен човек. При това най-характерните за мирогледа на художника черти са именно, от една страна, убеждението му всправедливостта и в тържеството на комунистическата кауза и, от друга, известнипринципи на нравственото поведение, свързани с някои източни учения. Разбира се, източната философия представлява нещо твърде обширно и многообразно, за да бъде определена с едно понятие. Дори будизмът, който е само една от насоките на източната философия, е твърде разнопосочен и противоречив. Достатъчно е да припомним, че в Индия съществуват четири различни будистки учения, а в Китай са се наброявали повече от десет. При това различията между тия учения в много случаи са далеч по-сериозни, отколкото между католици, протестанти и ортодоксални християни, където споровете се свеждат до подробности на ритуали и тълкувания. Съществуват будисти метафизици, но също и диалектици /още Енгелс бе посочил, че на ранните будисти е присъщо стихийно диалек-тическо мислене/. Съществува будизъм — опора на кастовото общество и на експлоатацията, но има и такъв, който отрича кастите и прокламира равенството между хората. Известни са будистки учения, изповядващи вярата в едно или повече божества, но известен е и будизъм, отричащ съществуването на бога. Без да навлизаме в повече подробности, следва да отбележим, че Рьорих последователно отхвърля в трудовете си всички елементи на суеверие и ретроградност в източната действителност и в източната мисъл. Твърде характерно е в този аспект неговото отношение към Тибет, славещ се в ония години като крепост на будизма. В книгата си „Алтай-Хималаи" художникът пише: „Запитаха ме: „Как ще говорите сега за Тибет?" - „Както винаги, ще издигам светлината и ще поразявам тъмнината. Само чрез правдата ще се поправят несъвършенствата."„По улиците в Лхаса електричеството е забранено. Забранено е киното. От миналата година в Тибет е забранено на светските хора да си стрижат косите, да носят европейски обувки и отново е заповядано да надянат дълги халати... Значи отново остават мракът и невежеството с всички суеверия, убийства, изтезания и отравяния. Този мрак се оправдава с недопустими суеверия."„Суеверията не са нужни на задълбочения ученик. Предразсъдъците са противни на търсенето на истината."„Ще запитаме: „На коя старина се покланяте?". „Кой именно дядо искате да почетете?" Да не би в ретроградството си да стигнете до нечленоразделните звуци на прадедите? Старината е добра, докато не пречи на бъдещето... А какво ще стане, ако е допусната смъртта на миналото и е за-претено бъдещето? Тогава творческата енергия на народа се оказва задънена в безизходица..." Биха могли да се цитират многобройни пасажи от трудовете на Рьорих, заклеймяващи тъкмо ретроградните и идеалистически принципи на някои будистки течения — възгледите за непротивене на злото, за аскетизма и отшелничеството, за съществуването на бога, за институцията на храмове и жреци. Всичко това свидетелствува, че художникът не е прегърнал будизма по същия начин, по който някои се покръстват, а отхвърляйки мистиката, суеверието и примитивизма, е възприел само ония нравствени елементи, които са съответствували на общата му вътрешна нагласа. При това, що се отнася до източните учения, Рьорих е изпитал и други, несвързани с будизма влияния. Още в Русия той е проявявал интерес към учението на Рамакришна /1834-1886/ и най-вече към основната мисъл на Рамакришна, че не може една религия да се поставя над друга и че хората независимо от верските си различия трябва да живеят като братя. Още по-силно впечатление са направили на художника възгледите на ученика на Рамакришна - Вивекананда /1863-1902/, - който отива значително по-далеч, като поддържа, че човек може да бъде високонравствена личност „дори ако не вярва в никакъв бог" и че „дълг на всеки е да прави туй, което ще го възвиси и облагороди в съответствие с идеалите на народа". Вивекананда отрича принципа за непротивене на злото и отбелязва, че на практика той означава „да се обрече на гибел по-голямата част от човечеството". Най-сетне Вивекананда предрича неизбежното тържество на подтиснатите класи: „Както „средната класа" носи със себе си края на властта на короните и жезлите, така на свой ред низшите угнетени класи ще свършат със социалната несправедливост и с имущественото неравенство и ще установят своя държава. " Вероятно най-пряко влияние върху етичните възгледи на Рьорих са оказали Учителите или Махатмите на Индия, за които той неведнаж споменава в трудовете си. В „Листи от дневника" още от 26 октомври 1917 г. четем: „Правя поклон до земята на Учителите на Индия. Те внесоха в хаоса на нашия живот истинско творчество и радост на духа и плодоносна тишина. Във време на крайна нужда те ни изпратиха зов. Спокоен убедителен, мъдър. " Индийските мъдреци, наричани Махатми, макар да са упражнили определено влияние върху ръководителите на индийското освободително движение и върху редица източни мислители, избягват да се изявяват като имена и индивидуалности, нещо доста обичайно на изток и за което сам Рьорих споменава, отбелязвайки, че в тая част на света често най-великото творчество остава анонимно защото творецът мисли не за себе си, а за това, с което би могъл да бъде полезен на другите. Така или иначе в случая рискуваме да навлезем в твърде обширна материя, тъй като дори по въпроса за реалното съществуване на Махатмите е създадена цяла една литература, водеща началото от някои публикации на Елена Петровна Блаватска още от края на миналия век и продължаваща да се появява на неравни интервали дори до наши дни. Същественото за нас е, че отделни текстове, публикувани анонимно било като беседи на Учителите, било като техни писма ни разкриват тъкмо някои от тия възгледи, които стават ръководни за Рьорих и които най-точно разясняват известни страни на делото му. В тия текстове — за разлика от всички източни спиритуалистични течения — се поддържа монистичният принцип за материалността на света, отрича се съществуването на какъвто и да било бог и се признава ролята на точното знание и на научното изследване като път към изучаване на вселената. Ето напр. какво се казва по въпроса за бога в едно писмо, публикувано още в 1881 г.:„Нито нашата философия, нито ние самите вярваме в бога, а още по-малко в този, чието местоимение изисква главна буква. Нашата философия е предимно наука за следствията, според техните причини и за причините според техните следствия... Словото бог е било изнамерено за определяне неизвестната причина на тия следствия, от които се е възхищавал или плашел човекът, без да ги разбира." И по-нататък: Религията е „главната причина на почти две трети от бедствията, които преследват човечеството от мига, когато тази причина е станала сила. Религията — в каквато и да било форма и в каквато и да било националност... Погледнете Индия и християнството, исляма, юдаизма и фетишизма... Вярата в бога и в боговете превръща двете трети от човечеството в роби на това малцинство, което ги мами под лъжливия предлог, че ги спасява". В тия текстове със същата категоричност се отхвърля и теорията за бягство от живота, за самоизолация, за непротивене на злото:„Сияещото творческо търпение не прилича на тъмното наметало на непротивенето на злото. Непротивящите се седят прегърбени като нещастни рибари. Тяхната стръв на края на конеца не може да обуздае танца на стихиите.» 1 Истинската човечност предполага не покорство и резигнация, а активно участие в живота, градивен труд, творчество. Но подобна активност е невъзможна, докато човек е подвластен на страха във всичките му разновидности:„Ние ще изгоним всеки страх. Ние ще разпилеем |
